The break-up thing…

Не вярвам в клишета. Наслушала съм се през годините на любовни, сладострастни, американски клишета, заливащи ме отвсякъде и по всяко време.

„Обичам те! Луд съм по теб! Желая те много! Ти си най-добрата ми приятелка (която се нахвърляш да целуваш?! Comm’on!!!)! Ти заслужаваш нещо по-добро (теб ли?!)!….“ и още, и още… Продължават до безкрай!

Банално запознаване и още по-банално развитие!

Не искам да участвам в този филм! Ролята не е за мен.

Именно затова, кагато Х. влезе малко изненадващо в живота ми, това ми хареса. Запознанство във влак, реплика със скрит леко еротичен подтекст, обща страст и зелени очи, които дни наред ме преследваха. Хареса ми.

Хареса ми искреността, с която подхождаше. Честен и прям – това ме завладя. Не криеше чувства, мисли или думи. Може би това ме плени най-много. И онази непомислена първа среща…

Ах, спомени…

Две години все спомени събирахме – лоши или хубави, шумни или шепнещи, бясни или сексуални – все спомени събирахме. Две години напред-назад подскачахме, гонехме се и се криехме един от друг. Две години от моя и твоя живот… две години – наши.

Но всичко има край… нали? Предложение, на което как да кажа „Да“ и едни очи без блясък. Врътна се на пети и излезе от живота ми по същия начин, по който бе влязъл. Оставяйки ми спомени и овехтели изрезки сърце.

Сънят след раздялата бе простичък, спокоен и не-мой!:

В нас – на масата, редя пъзел. Малките парченца са разпиляни около мен, давайки ми възможност да ги разгледам. Редя бавно, внимателно, старателно. Но парченцата са от два различни пъзела – две разбити сърца. Едното ще да е моето… другото – твоето?

Събудих се. Леглото до мен беше празно, а главата ми пулсираше от празнота.

Закъснявах. Нямах време за мисли и емоции за спомени. Спомени за един пъзел от две сърца. Сега всеки ще трябва да събира парченцата и да лепи…

Съжалявам, Х… Знам – лепенето не ти е в кръвта!

 

Приказка за приятел без приятел…

– Обичаш ли?

– Да…

– Много ли?

– Много и силно!

Имахме и хубави моменти, нали? Поглеждам назад и не съжалявам… Ти съжаляваш ли, П.? Съжаляваш ли за безсънните нощи в приказки и истории? Съжаляваш ли за часовете споделени мигове и емоции? Съжаляваш ли за уикендите в кино-салоните?

Аз не съжалявам. Просто понякога ми става малко мъчно…

Не очаквах точно ти, П., да превърнеш тези спомени в пепел и да я хвърлиш по вятъра… Сърцето ми се счупи тогава… от мъка… Гледах и просто не можех да повярвам, как светът ни се беше променил. Вече не познавах човека срещу мен, човека, който ми разби сърцето….

Поредното кафе, поредната политическа усмивка… Погледи, които се пресичат и от тях боли… Казват – времето лекува… Но сърце не се лепи…. То винаги остава счупено, наранено…

Търсиш нещо старо и познато в мен, но не го намираш, нали, П.? Аз съм си все същата – сърцето ми е все същото… Само поведението ми е различно – поведение към непознат…. Непознат, който ме е наранил…

Иска ми се да не е така – счупеното да се лепи и да се връща при нас цяло и непокътнато….

Давам ти цялата си надежда, П…. Прибери я и я пази – да те грее в студените нощи… Сърцето ми и счупено гори, просто пламъкът му вече пари, а не сгрява…

Пожелавам ти късмет и любов…

Не съжалявам… За нищо не съжалявам – всички хубави  (и лоши) спомени са прилежно прибрани в архив под ключ… Архив, който (за жалост) рядко ми се налага да отварям…

П., съжалявам само, че ти позволих (и помогнах) да разбиеш това, което беше общо – нашето приятелство!

Светулки

Малки светещи светулки

в сърцето ми се подслониха… 

* * *

Нова чаша с уиски…

Мрак и шумен бас…

Рокли и желание…

Секс и дяволско желание…

А аз седях в средата на хауса, прегърнала малката си светлинка… Пред краката ми блестяха разпиляни хиляди парченца от разбитото сърце, което някой някога ми беше поверил. Очите ми го търсеха, за да му ги върна – парчетата от моето негово сърце. В мрака някой ме прегърна. Ръцете му – студени и силни – ме стискаха и притискаха.Друг открадна дъха ми. Трети загаси светлината ми.

Мракът беше тяхното царство. Те го викаха, искаха, желаеха и създаваха. Очи… Хиляди очи, вперени в мен, чакащи да направя тази така жадувана грешна стъпка. Ръце ме дърпаха, крака ме спъваха… Мракът малко по малко се притискаше в мен, отнемаше ми всичко…

И ето го и него… Един от тях. Вдишване и издишване.

Пук…

Сълзи разкрасиха лицето ми и привлякоха студената светлина на очите му…

Пук…

Дъхът му по врата ми… „Няма лепило достатъчно силно…“

Пук…

Чашата ми с уиски се разби на хиляди парченца… Стъкло и лед станаха едно…

* * *

И ето – година по-късно, сърцето ми свети през нощта и търси човека, който знае Тайната…

Слънцето залязва…. Ела те, светулчици…. Знаете пътя – през дупката в сърцето ми!

Н., понякога си мисля за теб….