The break-up thing…

Не вярвам в клишета. Наслушала съм се през годините на любовни, сладострастни, американски клишета, заливащи ме отвсякъде и по всяко време.

„Обичам те! Луд съм по теб! Желая те много! Ти си най-добрата ми приятелка (която се нахвърляш да целуваш?! Comm’on!!!)! Ти заслужаваш нещо по-добро (теб ли?!)!….“ и още, и още… Продължават до безкрай!

Банално запознаване и още по-банално развитие!

Не искам да участвам в този филм! Ролята не е за мен.

Именно затова, кагато Х. влезе малко изненадващо в живота ми, това ми хареса. Запознанство във влак, реплика със скрит леко еротичен подтекст, обща страст и зелени очи, които дни наред ме преследваха. Хареса ми.

Хареса ми искреността, с която подхождаше. Честен и прям – това ме завладя. Не криеше чувства, мисли или думи. Може би това ме плени най-много. И онази непомислена първа среща…

Ах, спомени…

Две години все спомени събирахме – лоши или хубави, шумни или шепнещи, бясни или сексуални – все спомени събирахме. Две години напред-назад подскачахме, гонехме се и се криехме един от друг. Две години от моя и твоя живот… две години – наши.

Но всичко има край… нали? Предложение, на което как да кажа „Да“ и едни очи без блясък. Врътна се на пети и излезе от живота ми по същия начин, по който бе влязъл. Оставяйки ми спомени и овехтели изрезки сърце.

Сънят след раздялата бе простичък, спокоен и не-мой!:

В нас – на масата, редя пъзел. Малките парченца са разпиляни около мен, давайки ми възможност да ги разгледам. Редя бавно, внимателно, старателно. Но парченцата са от два различни пъзела – две разбити сърца. Едното ще да е моето… другото – твоето?

Събудих се. Леглото до мен беше празно, а главата ми пулсираше от празнота.

Закъснявах. Нямах време за мисли и емоции за спомени. Спомени за един пъзел от две сърца. Сега всеки ще трябва да събира парченцата и да лепи…

Съжалявам, Х… Знам – лепенето не ти е в кръвта!