Вървя по улицата, по която минавам всеки ден. Усмихвам се понякога на познати лица и беззвучно казвам „Здравей!“. Улица като всяка друга, малко мръсна, малко тясна от натрупаните по нея коли, малко тъмна от високите нови кооперации. Улица като всяка друга.
Но точно на тази улица се е запазила една къща не като всяка друга. С миниатюрно дворче и тераска по стълби нагоре, захлупена между улица и кооперация… дом на една голяма, доста възрастна вече, но все така шумна немска овчарка. Любимата ми къща! Въпреки явния ми страх от големи (и малки) кучета, всеки път щом мина покрай къщата, търся с поглед немската овчарка. А тя с лай се изстрелва към мен. Всеки път ме стряска… но този малък лупинг, който сърцето ми прави, е тооолкова приятен.
Всеки ден вървя по тази улица и всеки ден откривам нещо ново. Ново лице, нова кола, ново дете, ново куче, нова градинка, нова караща се на съседите лелка. По нещо ново всеки ден. Кооперациите тук никнат като гъби след дъжд – бързо, тихо и мръсно.
Минавам бързо покрай една от новопрокопаните дупки – знак, че идва следващата стандартно оранжева нова сграда с ронеща се мазилка върху главите на преминаващите, и тогава ги видях. Тях – местните. Двойка баба и дядо, излизащи от стара къща… къща, която всеки ден виждам. Хванати под ръка, двамата тръгнаха на двайсетина крачки пред мен. Бавничко. Със стара плетена чанта в ръка. За никъде небързащи. Съчетавайки дневната разходка с ходенето на пазар. Усмихнати. Тъжни. Самотни, но заедно.
Бързо ги задминах. Крачките ми бяха бързи – закъснявах за работа, увеличаващи разстоянието помежду ни. Но се обърнах. Да видя лицата им, проядени от бръчки – символ на преживяни болки, тъги, радости и усмивки. Дамата ми се усмихна благо.
Аз продължих по пътя си, но на кръстовището, чакайки процеп измежду потока преминаващи коли, отново насочих поглед към възрастната двойката. Бабата нещо му се караше, а дядото спокойно стоеше до нея, леко усмихнат. Тя започна да му приглажда сакото, мърморейки си нещо, а той безропотно ѝ позволяваше всичко, усмихнат. Тя го погледна и даже аз чух думите ѝ „Чуваш ли ме какво ти приказвам!?“, а той все така спокоен се наведе и целуна своята баба.
Обърнах се и пресякох. После вече нямах време да поглеждам в тяхна посока, защото ужасно закъснявах.
Но ми стана едно такова приятно… Те сигурно бяха на по 70-80 години, обичаха се, живееха в тази малка къща с дворче, пълно с цветя (и доматки), грижеха се един за друг, бяха минали през какво ли не (само те си знаят) и бяха заедно. Топло ми стана, едно такова сгряващо…
Та сега като минавам по моята улица, онази познатата, като всяка друга улица, ще се оглеждам за възрастната двойка… за местните влюбени!
Розови слънчогледи 