9 Ноем

плаче ми се

за нещо, от което избягах и

не ми липсва.

Мечтай за мен

30 Май

Мечтай за мен, любима!

       Мечтай за моята усмивка. 

Протягай ръце все към моето лице, 

       ще ти подаря моето малко биещо сърце. 

 

 

Прекъснах го и затворих очи. Твърде много, твърде тежко… А аз просто исках пари за сладолед. 

Баща ми стоеше в кабинета си видимо спокоен, с ръка на единствения останал лист на бюрото му. Очите му обаче бяха странни – бляскави и водни. 

Протегнах ръка с длан нагоре. А той ме грабна, силно ме притисна и скри лице в косата ми. Миришеше на прах за пране примесен с тежкия му парфюм… После ме пусна. Оправи роклята ми. Погали косата ми. Целуна ме по челото и постави в ръката ми лист. Пари – реших – за сладолед. 

Изхвърчах усмихната навън. Трясъкът на входната врата ми се стори някак странен, но сладоледът нямаше да ме чака. А това беше единственото, което ми позволяваха. Сладолед. Нищо друго… не било хубаво за сърцето ми. Карало го да бумка в необичаен объркан ритъм. Така че стисках листчето и тичах към магазина. 

„Обичам те!“

Не ядох сладолед. 

Същата вечер ми дадоха друго сърце. Здраво. 

Баща ми никога повече не ме напусна. 

 

Да носиш името „Съдба“

25 Юли

Да носиш името „Съдба“

и като капка във постинята да се разтвориш.

Да носиш името „Съдба“

и сляпо Волята да ръководиш.

* * *

Очите ѝ бяха от онези прекрасни кристални топчета с кехлибарен цвят и някак вкусен блясък.

Той така и не разбра какво се обърка между тях. Бяха щастливи… Нали? В един момент държеше ръката ѝ в своята, говореше за общо бъдеще и рисуваше за нея картини на хармония и щастие. А в следващия миг – опираше дулото на пистолета в слепоочията си.

* * *

Да носиш името „Съдба“,

безгласно чуждите животи да живееш.

Да носиш името „Съдба“,

кротко своите любови да заровиш.

* * *

Тъмночервеният ѝ ореол правеше лицето ѝ още по-красиво, светло и спокойно…

Той преглътна с мъка. Очите й – кристали с цвят на кехлибар – се взираха в рисунките по тавана – немигащи, красиви и потайни. Сякаш криеха от него голяма, дългопазена тайна.

Отпусна се в мекото кресло, а пистолета спокойно постави в скута си.

* * *

Да носиш името „Съдба“

– да си машина, сякаш движиш се по навик.

Да носиш името „Съдба“

– прибирайки душите, и емоциите липсват – пак по навик.

* * *

Решението взе бавно. Първо го обмисли добре, прецени ситуацията и реши. Пръстите не трепереха, устата не беше суха, а дробовете му бяха пълни с въздух… като за последно.

Очите ѝ – все още вперени в безупречния таван – сякаш го предизвикваха. „Хайде – осмели се! Няма да можеш! Страхливец!“

Ореолът ѝ растеше и пое към върховете на обувките му.

* * *

Да носиш името „Съдба“

със кръст по скалните чукари да се изкатериш.

Да носиш името „Съдба“

Смъртта си все да не успяваш да намериш…

* * *

Чу се едно единствено ПАааа! И къщата отново замлъкна, поглъщайки истината за случилото се. Превръщайки красотата на сцената в приказка за непослушни деца… Градска легенда, на която никой никога не вярва.

Очите ѝ така и не се затвориха – останаха загледани в облаците и слънчевите лъчи рисувани по тавана… А ореолът ѝ – тъмночервен, придаваше на лицето ѝ точно това ангелско излъчване, което Той беше видял у нея.

Print

Извънземно забавление

22 Юли

Слънчасахме. Бяхме застанали насред нищото, с очи вперени в зеления безкрай пред нас. А слънцето спокойно си вареше мозъците ни. Вече можех да усетя как бълбука… 

Размърдах се леко. Бях се схванала от глупавото стоене прави в нищото. Някои от нас гледаха нагоре с очакване, други надолу с молитва, а аз просто исках да си ходя. Беше ми писнало да си играем на „децата на царевицата“ и определено исках да се върна в цивилизацията. А и имаше нещо с големи остри зъби в тревата, което ОЧЕВИДНО си беше харесало моите крака. 

Исках да си ходя вече. Беше ми топло, усещах размекващия си мозък как скоро ще започне да изтича през ушите ми, очите ме боляха от светлината… а зеленият хоризонт само влошаваше нещата. 

– Пссст. Айде да си ходим, а? 

Тя ме погледна все едно съм изкрещяла, че след 5секунди света свършва! 

Усмихнах се извинително и се обърнах на другата страна. Там ме очакваше паднала в сухата пръст жена с широка и ужасяващо разноцветна пола, пера в мазната, сплъстена и мръсна коса и налудничав поглед, вперен право в мен. 

– Те ще дойдат, знай! – изграчи жената и пролази към мен. Което само по себе си е доста плашещо, но в комплект с още двайсетина чифта вторачени в мен очи и хипнотизирано кимане с глава, си беше направо ужасяващо. 

Усмихнах се стреснато… отстъпих крачка, завъртайки се с лице към всички тези непознати, хипнотизирани и слънчасали хора, вдигнах успокояващо ръце и направих още една съвсем малка крачка назад. Това като че ли ги успокои. Те отново образуваха кръг – кой прав, кой въргалящ се по земята – и насочиха взора си към хипнотизиращото слънце. 

Аз постоях още миг с вдигнати защитно ръце, след това се завъртях на пети и тръгнах към най-близката сянка, образувана от огромно тъмнолистно дърво, разперило ниско над нивата дебелите си клони. Строполих се тежко в основата му, седнала на един от показалите се над земята корени, облегнах се на ствола му и кръстосах глезени, загледана в пълната лудница от хора насред празна, нагрята нива.

– Леле, колко са зле! – чух се да казвам.

– Да, знам. Никога не бих слязал там.

Премигах бързо. Какво? Кой го каза това?

– Ехо? – плахо попитах.

– Да. Здравей. – Аз продължавах да гледам доста стреснато и да се оглеждам, но не видях никого. – Тук горе. На дървото.

Вдигнах поглед. И ето го там горе. На дървото. Моето първо извънземно. Очите ми невярващо се разшириха, мигаха продължително, а дишането ми беше дълбоко и сухо.

– Да… Здравей.

– Здравей! – усмихна ми се то. – Аз съм Картър.

– Какво си?… – намръщих се аз. – Картър ли?

– Да… Ама ако може нека съм „кой“. Това „какво“ никога не ми е харесвало.

– А, да… извинявай. Аз такова… обърках се.

– Нищо де… Спокс.

„Спокс“?!? Той сериозно ли?! 

Помълчахме за момент – аз вперила поглед в него, а той зазяпан в лудата групичка на стотина метра от нас. 

– Не ме зяпай, моля. 

– Какво?… А, да… извинявай. – Аз премигах бързо, затворих си устата и се опитах да бъда „спокс“. – Аз съм Ес. 

– Приятно ми е. Ти с тях ли си, Ес? 

– Не…. С кого? Не. 

Това, което последва беше като гъделичкане с перце по гърба, докато пръстите на краката ти нежно потъват в горещ ситен пясък, а пръстите на ръцете ти бъркат в купа с едър ориз. Това усещане 3 в 1 беше неговият смях. 

– Отговаряш, задаваш въпрос без отговор и отново отговаряш. Забавна си, Ес. 

– Ъм… ами… да… предполагам… Благодаря! – И отново това усещане. – Те чакат теб, знаеш ли? 

– Да. Знам. Но те… – замълча за момент, – те ме аххвгър… как беше думата… „плашат“, да… те ме плашат.

Това ме изненада. Спокойният му хубав и мек глас ме накара да се усмихна искрено. – Мен също.

– Така ли?… Тогава защо беше там, с тях.

– Звучеше по-забавно докато си го говорихме в скайпа. – Простичко му отговорих, а той изведнъж слезе при мен, толкова бързо, че мисля беше едно биене на сърцето време.

– Вие си имате Скайп? – очите му (големи… направо огромни бадеми с цвят на морска вода – хем син, хем зелен, хем кафяв, хем кристален) се вторачиха в мен немигащо.

– Амиии… да.

– Как изглежда вашият Скайп? 

– Амиии… син… с прозорец за писане на съобщения… Много зависи от версията, която си изтеглил… 

– Откъде да я тегля? Аз съм силен, ще я изтегля… Нашият Скайп ни напусна, оставяйки празнина в Фейсбукитата ни. 

– Лелеее… Имаш си facebook?! Как ти е профила? Ще бъде супер яко да имам в приятелите си истински извънземен. 

– И ти ли имаш Фейсбук? 

– Даа! Ще е супер готско да станем приятели. 

Той се намръщи за секунда. Наклони глава на една страна, втренчи се в мен, а след това през мен премина онова чувство „3 в 1“. А след това се почувствах някак си… не както трябва. 

– Извинявай. Прочетох ти мислите. Трябваше. Очевидно беше, че говорим за различни неща. – Усетих се как правя физиономия „Ще повърна“ и се свих в корените на дървото. – Спокойно, ще ти мине след малко. Неприятно е само първия път. 

Какво?!! 

to be continued… 

 

Video

Panic! At the Disco: Miss Jackson

22 Юли

На местните с любов

16 Юли

Вървя по улицата, по която минавам всеки ден. Усмихвам се понякога на познати лица и беззвучно казвам „Здравей!“. Улица като всяка друга, малко мръсна, малко тясна от натрупаните по нея коли, малко тъмна от високите нови кооперации. Улица като всяка друга.

Но точно на тази улица се е запазила една къща не като всяка друга. С миниатюрно дворче и тераска по стълби нагоре, захлупена между улица и кооперация… дом на една голяма, доста възрастна вече, но все така шумна немска овчарка. Любимата ми къща! Въпреки явния ми страх от големи (и малки) кучета, всеки път щом мина покрай къщата, търся с поглед немската овчарка. А тя с лай се изстрелва към мен. Всеки път ме стряска… но този малък лупинг, който сърцето ми прави, е тооолкова приятен.

Всеки ден вървя по тази улица и всеки ден откривам нещо ново. Ново лице, нова кола, ново дете, ново куче, нова градинка, нова караща се на съседите лелка. По нещо ново всеки ден. Кооперациите тук никнат като гъби след дъжд – бързо, тихо и мръсно.

Минавам бързо покрай една от новопрокопаните дупки – знак, че идва следващата стандартно оранжева нова сграда с ронеща се мазилка върху главите на преминаващите, и тогава ги видях. Тях – местните. Двойка баба и дядо, излизащи от стара къща… къща, която всеки ден виждам. Хванати под ръка, двамата тръгнаха на двайсетина крачки пред мен. Бавничко. Със стара плетена чанта в ръка. За никъде небързащи. Съчетавайки дневната разходка с ходенето на пазар. Усмихнати. Тъжни. Самотни, но заедно.

Бързо ги задминах. Крачките ми бяха бързи – закъснявах за работа, увеличаващи разстоянието помежду ни. Но се обърнах. Да видя лицата им, проядени от бръчки – символ на преживяни болки, тъги, радости и усмивки. Дамата ми се усмихна благо.

Аз продължих по пътя си, но на кръстовището, чакайки процеп измежду потока преминаващи коли, отново насочих поглед към възрастната двойката. Бабата нещо му се караше, а дядото спокойно стоеше до нея, леко усмихнат. Тя започна да му приглажда сакото, мърморейки си нещо, а той безропотно ѝ позволяваше всичко, усмихнат. Тя го погледна и даже аз чух думите ѝ „Чуваш ли ме какво ти приказвам!?“, а той все така спокоен се наведе и целуна своята баба.

Обърнах се и пресякох. После вече нямах време да поглеждам в тяхна посока, защото ужасно закъснявах.

Но ми стана едно такова приятно… Те сигурно бяха на по 70-80 години, обичаха се, живееха в тази малка къща с дворче, пълно с цветя (и доматки), грижеха се един за друг, бяха минали през какво ли не (само те си знаят) и бяха заедно. Топло ми стана, едно такова сгряващо…

Та сега като минавам по моята улица, онази познатата, като всяка друга улица, ще се оглеждам за възрастната двойка… за местните влюбени!

Tattoo-ирано бъдеще

15 Юли

Не искам бъдещето ми да е предначертано! Не искам да се лутам между определени две възможности. Не искам да се събуждам сутрин с усещането, че това вече се е случило.

Не искам в очите ми да се чете неразказвана нова история. Не искам пръстите ми да познават всяко ново лице, а умът ми да чете чужди мисли. Не искам вятърът нови сълзи да ми довява, а слънцето днес да свети като утре.

Не искам в ръцете си да стискам нечия ничия съдба и да трептя когато някой Никой стисне в юмрук тупкащото ми кървящо сърчице. Не искам да гледам напред, а да виждам пътя, по който съм вървяла.

Не искам да целувам нови устни със същия познат вкус. Не искам да се оглеждам в непознати очи и да откривам все стария поглед. Не искам да държа нови хора за ръце, а все същите пръсти да ме стискат.

Не искам да копнея за бъдеще, което вече съм изживяла. Не искам да плача за любов, която вече стотици пъти съм губила. Не искам да търся нови богатства в стария пясък. Не искам да търся нови послания в стари писма.

Не искам да бъда нова, различна, а на раменете ми спокойно да почива старата болка. Не искам да бъда променена, а в стария тъмен и самотен ъгъл на намирам утеха. Не искам да викам без да ме чуват и да махам без да ме виждат.

Не искам „Вчера“ да е моето „Утре“.

Аз съм тук и сега. Променена, различна, нова и по-друга от вчера. И от утре. Утре ще съм по-инак – може би малко по-инат или пък скромна, може би малко по-зряла или пък дете, може би малко по-щастлива или не. Но утре ще съм различна. По-нова, по-променена и по-друга.

Искам татуировка на миналото си, а не на бъдещето си!

tattoo,tatoo,tree,beauty,girl,grey-fb92f025ac989d0b10d4e2512883ca75_h

Седем демона

24 Юни

Седем демона над нас кръжат,

с грабливите си хищни нокти

чакат стъпка грешна, за да връхлетят…

кръвта ни да разлеят в черни тъмни локви.

Седем демона в сърцата стържат –

вени, мисли и мечти превръщат във мъгла,

отнемайки ни шанса да узнаем как ни лъжат,

превръщайки и най-светлата природа в черна и изгубена съдба.

Седем демона разяждат ни отвътре бавно,

искайки от нас пари и вещи… Власт –

карайки всичко живо да поиска да умре безславно,

предавайки и задоволявайки всяка тяхна Страст…

А пътищата с трупове усеяни,

с мъртвите мечти на някога велик народ,

кълвем и просим, продаваме душите си,

молим за спасение… а не спираме да храним всеки свой порок…

 

Countdown 13

10 Юни

Сега осъзнах, че остават само 13 дни до деня, в който ще започна 25-тата си година.

Малко е плашещо… Особено при мисълта, че времето ми изтича. Всеки ден малко по малко се приближавам, към онзи тежък и стресиращ момент, когато ще се пусна по водната пързалка и ще потъна в дълбокото.

Това е малко като коктейл Мохито – харесва ти… леко натрапчиво кисело е, но е тооолкова освобождаващо, въпреки страха, че ще те хване…

Като лятото… отпускарско и напрегнато! Нека да е по-хубаво от предишното…

 

13 дни…. Само толкова!

Искам пикник… Да легна на одеало в тревата и да гледам безкрайното синьо небе… Да ми се домечтае за летене, пътешествия и приключения…

13 дни… Само толкова!

Искам фафлени сънища… Такива, в които няма неприятни неразбиращи и притесняващи клиенти… Такива, в които всичко е позволено и любовта просто „ей така“ се случва!

13 дни… Само толкова!

Искам животни от облаци и облаци от сметанов сладолед! Искам карамелени мечти и малко захаросани усмивки…

13 дни… Само толкова!

Искам си него пак… Да ме погледне с онзи поглед и да се почувствам свободна, защитена, сигурна и обичана… Искам копринени очи да ме галят в люляков летен мрак…

13 дни… Само толкова!

А толкова много неща ми остава да направя….

13 дни… Само толкова!

Стоях пред огледалото и си говорих с непознатата, която фалшиво ми се усмихваше. Каза ми, че прекалявам и че е време да стъпя на земята, да приема нещата и да загърбя лошото… за да отстъпя място на хубавото…

13 дни… Само толкова!

А оковите на миналото са дебели и тежки… Малко време – тежки окови… Тя ми се усмихна, опита се да протегне ръка и се удари в стъклото…

13 дни… толкова грешки, а толкова малко време!

Quote

„Обичам те! Знаеш, че това те прави тооолкова красива!“

10 Юни
ПРОЕКТИТЕ

Възможности за развитие чрез европрограми

Да живееш във Велико Търново

САЙТ ЗА ЖИВОТА И ЦВЕТОВЕТЕ В НЕГО

Free Eats

Eating Free.....Gluten-Free, Corn-Free and almost always Dairy-Free

Radio Cafe

аз и разни други катастрофи

Two Whole Cakes

аз и разни други катастрофи

styleitonline.com by Sarah Conley

аз и разни други катастрофи

The Big Girl Blog

Plus Size Dating, Fashion, Beauty, Fitness & Lifestyle

Jay Miranda

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

If Curves Could Talk

аз и разни други катастрофи

Life and Style of Jessica Kane

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

Tanesha Awasthi

аз и разни други катастрофи

Oh La La Curves

аз и разни други катастрофи

Nadia Aboulhosn

аз и разни други катастрофи

xoxo NikStar

аз и разни други катастрофи

Madison Plus

аз и разни други катастрофи

Gabifresh

аз и разни други катастрофи

Blog to be Alive

аз и разни други катастрофи

Manolo for the Big Girl

аз и разни други катастрофи

Closet Strategy

my shopping and style diary

Count My Stars

These are the days it never rains but it pours.

climbing magnolias

a southern girl's view on life, style, & more

Is It Really Too Much To Ask?

#IsItReallyTooMuchToAsk - Living within my means, dreaming far, far beyond them.

stereotypically kate.

tea. simplicity. optimism. focus. life.

VULGAR // DELICIOUS

Fashion, Art + Culture Zine

Downtown J

Personal Fashion Blog featuring current interests.

Kitties + Couture

A San Francisco Fashion Blog

Fash Boulevard

аз и разни други катастрофи

Make Life Easier

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

Pink Peonies by Rach Parcell

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

аз и разни други катастрофи

Thirstythought

Kryz Uy's fashion, beauty, travel and everyday ramble blog.

Brooklyn Blonde

аз и разни други катастрофи

Intrigue Me Now...

аз и разни други катастрофи

LOVE AESTHETICS | by Ivania Carpio

аз и разни други катастрофи

Kendi Everyday

аз и разни други катастрофи

Celebrity Style and Fashion Trend Coverage | http://www.whowhatwear.com

аз и разни други катастрофи

VivaLuxury

аз и разни други катастрофи

Fashion Bananas

аз и разни други катастрофи

Keiko Lynn

My daily life, style, and beauty tips.

Stylescrapbook

аз и разни други катастрофи

// Atlantic-Pacific

аз и разни други катастрофи